Какво можем да контролираме – родителско предизвикателство

Много е изписано относно методите за възпитание на децата, включващи разнообразни похвати като установяване на правила в семейството и точкова система, която да отразява спазването им. Тези похвати могат да бъдат полезни и ефективни, но в нашата практика като семейни психотерапевти откриваме, че едно от най-големите предизвикателства за родителите произлиза от по-дълбоко ниво, отвъд конкретните техники и следването на инструкции за дисциплина. Ключов елемент за успеха на семейните взаимоотношения се оказва разбирането и овладяването на собствените емоционални реакции.
 
Естествено е родителите да се притесняват за поведението и изборите на децата си, да се вълнуват в какви личности ще се превърнат. Възпитанието на децата е една сфера на живота, в която не можем да си позволим провал. Често пъти съсредоточаването и фокусирането върху децата води до повишено ниво на тревожност и висока емоционална реактивност на родителя, които се явяват сериозен проблем в процеса на възпитанието.
 
Може и да звучи изненадващо, но едно от най-важните неща, които детето очаква от родителя, е той да остане спокоен и в контрол дори и в най-нажежените обстоятелства. Децата търсят сигурност и ако родителят не може да запази контрол върху себе си, той губи контрол и върху ситуацията, а с това и доверие в авторитета си.
 
За много родители идеята да се научат да се фокусират върху себе си, вместо върху детето, е доста странна, но това всъщност е едно от най-важните неща, които могат да направят за детето си. Причината е, че нещото, върху което можем да имаме пълен контрол, сме самите ние. Не можем непрекъснато да контролираме децата си или другите хора. От друга страна, чрез владеене на контрола върху себе си, можем да създадем обстоятелства, които да помогнат на детето да овладее собственото си поведение, както и да му дадем добър пример как да направи това.
 
Когато станем емоционално реактивни, ние регресираме до един незрял/инфантилен модел на поведение и се опитваме да влияем на детето чрез заплахи или манипулация. Емоционалната реактивност на родителя е спонтанен отговор на действието на детето, а не активното протективно поведение, от което детето се нуждае и очаква. Тонът, заплахите или други форми на плашещо поведение имат въздействие, но на висока цена. Те работят временно и с възрастта на детето тези подходи трябва да ескалират, за да не губят ефективността си. Те създават страх и развалят връзката на родителя с детето, подронват авторитета му, създават отношение на недоверие и дават лош пример.
 
Друга форма на реактивно поведение е да се „предадем“ в ситуацията, да погазим някои от собствените си принципи или правила, нещо като отчаян опит да уталожим собствените си труднопоносими емоции – страх, тревожност, гняв или изтощение. В допълнение, в такива ситуации родителите често се чувстват безсилни. Но можем ли да окажем влияние върху поведението и решенията, които взима детето ни, ако не успяваме да овладеем собственото си поведение?
 
Основна задача на родителите е да създадат условия детето да развива способност да мисли и прави собствен избор, съобразявайки се с последствията от действията си, а не водено от съпротива или от собствената си емоционална реактивност. Преодоляването на емоционалната реактивност на родителите не е лесно, отнема време и всъщност е процес на израстване. То е възможно чрез смяна на фокуса от детето към себе си. Детето има своя собствена воля и е добре да получи компетентност, а не да бъде послушен изпълнител със силата на страха. Това помага да осъзнаем, че родителят е отговорен предимно за собственото си поведение. С други думи, родителят има отговорност към детето, а не за детето. А отговорността към детето означава осъществяване на контрол над собственото поведение и превъзмогване на емоционалната реактивност.
 
Насочвайки вниманието към себе си, родителите често откриват собствените си несъвършенства, а с това и възможности за личностно израстване. Така те могат да забележат собствените си емоционални бутони, които са се надявали детето да не намери. Възможно е да осъзнаят колко много усилия полагат да научат детето си на нещо, които самите те не владеят. Това е труден процес, но чрез такова личностно развитие и овладяване на собствените емоции, поведението на родителите не се води от страховете и емоционалната им реактивност, като по този начин се изгражда здрава, удоволетворителна и пълноценна връзка с детето.

 
Деница Банчевска § д-р Веселин Христов