Как да говорим с децата си за смъртта?
Не е възможно да оставим смъртта на умиращите. Животът и смъртта са взаимнозависими и съществуват паралено, а не последователно. Биологичната граница между живота и смъртта е относително ясна, но психологически двете се сливат. Една от най-очевидните истини в живота е, че всичко умира, че ние се страхуваме от смъртта и че въпреки това – трябва да живеем. Именно заради това, страхът от смъртта има значителна роля за емоционалното здраве на човека и влияе на живота и развитието ни.
За да се справим със страха от смъртта ние ползваме защитни механизми, които ни помагат да забравим за смъртта и отричаме съществуването на този страх. Най-често този страх се проявява като някаква форма на тревожност (напр. панически атаки, фобии, емоционална реактивност) или реакция към тревожността, която цели да се освободим от нея (напр. зависимости, депресия, любовни афери, нужда от контрол). Но подобни защитни механизми често са дисфункционални и довеждат до появата на психопатологични симптоми. Те са неприятни и ограничаващи нормалното функциониране, но успяват да прикрият екзистенциалните страхове.
Осъзнаването, че смъртта е неразделна част от живота дава смисъл, а не отнема от него. Съзнанието за нашата смъртност ни изважда от рутината на ежедневието и потъването в забравата на повтаряемостта; премества фокуса от това „как са нещата“ върху радостта от това, че те „са“ и ни дава възможност за по-съзнателен, автентичен живот. Лимитирането на времето да се радваме на живота го прави по-ценен и повишава интензитета на нашите преживявания. Неизброими са случаите на неизлечимо болни пациенти, които изправени пред лицето на собствената си смърт заживяват качествено различен живот – с усещане за абсолютна свобода, радост и автентичност. Както терапевтът Ървин Ялом отбелязва: физическото проявление на смъртта ни унищожава, но идеята за смъртта ни спасява.
Децата от много ранна възраст са заинтригувани от смъртта и отделят голямо внимание на тази тема. Те често задават неочаквани въпроси, които смущават родителите. Смъртта е голяма загадка, но в същото време важна част от развитието на децата е да превъзмогнат ужасяващия страх от непосилност и изчезване.
Изследванията показват, че мислите и страховете, свързани със смъртта и начините за справяне с тях са специфични за различните стадии на развитие на детето. Две трети от 6-годишните и 100 % от 7 годишните деца определят правилно значението на думата смърт. Има причини обаче да се вярва, че съзнанието за смъртта и страхът от нея се появяват много по-рано. Идеите за присъствие/съществуване и неизменчивост може да съществуват единствено в паралел с идеите за отсъствие/смърт и промяна. Тези идеи са основополагащи в развитието на всяко дете. „Няма го“ е една от първите фрази, които децата се научават да използват и често срещана тема в детските страхове. Те отбелязват как водата се изтича в канала като махнем запушалката или пуснем водата в тоалетната. Тогава, когато детето осъзнае, че възвръщането на изчезналите обекти не е задължително, то търси начини да предпази себе си от изчезване. Опитва се да стане господар на „няма го“ – пуска водата в тоалетната, хвърля предмети през балкона и се радва да гаси клечки кибрит. Както повечето родители вероятно са забелязали, игрите на децата от ранна възраст включват сцени на смърт и възкръсване, което може да се разглежда като опит да се овладеят силите на изчезване и възвръщане.
Наблюденията върху поведението на децата свидетелстват за страх от собственото изчезване или това на родителите, дори при деца на 2-3 години. Например двегодишно дете се буди от кошмар и настоява да пие течности, за да не умре, след като е слушало разговор за това как двигателят на колата е останал без течност и е „умрял“. Друго тригодишно дете след загубата на дядо си започва да се страхува да заспи, пита дали боли да се умре и казва, че го е страх от смъртта. Смята се, че малките деца имат страх от собственото си изчезване и загуба на близките поне от 30 месечна възраст, когато започва разделянето на собствения Аз от другите.
Срещата и осъзнаването на смъртта са плашещи за детето. То търси помощ от родителите си и често пъти те намаляват страховете му с фантастични и религиозни приказки или просто с отричане на фактите. Подобен подход носи рисковете да се отгледа дете, което е неподготвено да приеме и понесе фактите от живота, води до развитие на тревожности и други симптоми на следващ етап в живота. Дете, което е принудено да се изправи пред смъртта на родител, брат/сестра или друг близък човек може да бъде силно травмирано, ако не е подготвено за такава среща. Отричането на смъртността намалява потенциала ни за съзнателен и пълноценен живот. Затова, в нашата практика препоръчваме родителите открито да разговарят с децата си за смъртта и им помагаме да намерят правилните думи и контекст, за да може детето да осъзнае и приеме смъртта, съобразно етапа си на развитие.
Деница Банчевска § д-р Веселин Христов